Ако не познаваш изкуството (ми), познаваш ли ме изобщо?

Artwork by Alena Aenami

Не обичам да говоря за нещата, които мразя. Намирам го за дребнаво, а и се опитвам да държа такъв тип негативни емоции далеч от себе си. Обаче съм трети ден под карантина и има още доста време до завръщането ми в нормалния свят, та ще пиша. Това е блог, така или иначе.

Знаете ли кое е едно от нещата, което ме отблъсква най-много? Не само мен, а всяка средностатистическа разумна (или поне стараеща се да бъде такава) жена, що се отнася до съвременните връзки с мъжете и хората като цяло. Повърхността.

Звучи като клише, знам. Нека надникнем малко по-дълбоко обаче. Този пост не е за тийнейджъри и няма да говорим за гимназиална любов, предупреждавам. Ще се опитам да обясня искрения си гняв от повърхността, която е облъчила мозъците на хората, до такава степен, че не са способни да се свържат с някого пълноценно и красиво, да създадат връзка, било то безкористна приятелска или любовна такава.

Защо се влюбвате в селфита и маловажни физически данни?
Защо се вглеждате в очи, в които ви е все едно какво стои отвъд?
Защо никой не се влюбва в ум вече и не се интересува от изкуството ти, за да те опознае?

Че какъв по-добър начин да видиш душата на някого, от това да го слушаш какво обича да прави и да видиш с очите си какво създава, да го питаш защо и да изслушаш всички травми и възходи, които е срещал в живота си? Да съзерцаваш блясъка на лицето му и да оцениш доверието, което ти гласува с искреността си.

Защо изобщо би подходил към някого с намерението да се запознаете, ако не желаеш да видиш най-важното у него? Защо се създават такива безсмислени мрежи от социални контакти, лишени от истинския смисъл на човешкото общуване?

Аз се чувствам изтощена и Ковид няма вина за това.

Било някакво си важно пълнолуние тази вечер, което трябва да ни накара да се вгледаме в нещата, които отричаме и да се преборим с истинските си желания и цели. Само това запомних, но ми стига.

Не искам повече да разпилявам енергията си по хора и ситуации, които ме изцеждат. Нито да се опитвам да се вписвам в светове, които не са мои, защото така трябва. Не трябва всъщност, и е моя вината, ако съм допускала да се случи.

За щастие никога не е късно за промяна, стига да осъзнаваш, че тя ще донесе последствия. Хората изведнъж ще започнат да те питат “Ама, какво ти става? Променил си се.” и не на всеки ще можеш да обясниш, че просто искаш да можеш да си поемеш въздух отново. Без да се чувстваш длъжен на никого за нищо, и без да се извиняваш, че си себе си.

Повърхността е комфортна зона за мнозина, но за останалите е бавна емоционална смърт. Нека счупим омагьосаният кръг.

Artwork – Alena Aenami

Вижте още: Една изповед в метафори

Сподели:

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *