Мога ли да избягам
от всепоглъщащия мрак,
където всяко действие е с причина,
а бездействието с две?
Щом всяка мисъл
носи още три по нея,
водещи надолу
стотина метра по-дълбоко.
Ще успея ли да изтрия
всеки дебнещ спомен,
драскащ бъдещето ми
с катранено мастило?
Или вечно ще сънувам
моя собствен ужас,
плод на тягостно безвремие
и заключен в страхове човек.
Ще порастна ли достатъчно,
за да си призная,
че най-безстрашен си
единствено дете?
А навярно не е бягство
моят отговор,
но щеше ми се да е така.
Уви, търсенето продължава,
докато или аз
или мракът
бъде погълнат
и изтрит.
Знам, че понякога бурята е преди затишието.
Но все още се чудя, на какво е способно едно сърце,
преди да се свие до пръсване.