Вярвам, че едно от най-трудните неща на този свят е да прогледнеш. И разбира се, говоря за дълбокото и емоционално, духовно проглеждане. Когато разбереш какво те е направило това, което си. Да съзреш всички положителни и отрицателни черти, които носиш. Да правиш малки, но твърди крачки към собствената ти душевност, проучвайки детайлно целия ти вътрешен свят – мечти, амбиции, страхове, травми. Да осъзнаеш, че има и още купища неща, които не знаеш, но това да не те спира да ровиш (в) себе си.
Проглеждайки виждаш същността си като кутия пълна с предмети – с различна форма, големина и тежест. Едва когато изучиш всеки един от тях можеш да избереш онези, които да запазиш и да носиш с теб цял живот. Едва когато си наясно с всяка малка частичка, изграждаща тези фигури, можеш и да изхвърлиш ненужните на боклука.
Процесът може да ти изглежда вглъбен изцяло в теб, но научавайки повече за себе си, разбираш повече и за останалите. Виждаш техните препълнени с тежести кутии, които ги затлачват и смачкват. Най-върховното прозрение идва и малко след това. Разбираш, че тяхната тежест си е тяхна отговорност. Ако се опиташ да вземеш от нея, за да помогнеш – вредиш както на себе си, така и на отсрещния.
Не бих го казала на никого, затова ще го напиша.
Ако някой преди четири-пет месеца ми беше казал, че ще дойде момент, в който да потръпвам от спомена за доскорошното ми “аз”, щях да му се изсмея в лицето.
За съжаление не мога да го нарека “порастване”. Познавам твърде много хора, които прехвърляйки 30-те, дори 40-те все още не знаят нищо за себе си.
Наричам го единствено проглеждане и знам, че е само началото.
Знам, че понякога бурята е преди затишието.
Но все още се чудя, на какво е способно едно сърце,
преди да се свие до пръсване?