На днешната дата преди три години се върнах в България
Бях заминала в Исландия, където общо прекарах близо две години. Обръщайки се назад към 2020 ми изглежда като поне три живота време, а не само 36 месеца. Прибрах се под претекст, че е “за малко”, за да довърша важни и необходими за развитието ми неща, например висшето си образование. Мислех си, че разполагам с не повече от 50 дни и щях да замина обратно. За мое огромно щастие, съдбата имаше друг план за мен.
Не си спомням кой ден точно от начертаните петдесет, взех първото съзнателно решение от мен за мен. Първото сякаш наистина значимо и доказващо, че държа на себе си решение. Първата малка (или голяма) крачка към това да се превърна в своя най-добър приятел. Може да звучи странно, но много от нас прекарват по-голямата част от живота си или дори цялата, самосъботирайки се, бъдейки свой враг. И това е факт, замислете се колко често осъзнавате кое би било добро за вас, и колко от това всъщност правите за себе си. Много по-лесно е да се самоубеждаваме с познати до болка фрази като “не днес”, “само една чаша”, “за последно”, “от утре” и пр.
Зоната на комфорт не се усеща като нещо вредно. Всъщност това често представлява една рутина, поредица от действия или бездействия, удобни на половината от нашето съзнание (вероятно нашето травмирано Аз). Другата част знае, че не е това, за което сме създадени и в отговор ни изпраща една буца в гърлото и тежко чувство на вина.
Неволно или не, взех правилното за мен решение, което ме спаси от това да загубя себе си и то още преди истински да се бях открила. Та, хубаво е да се вслушаш в теб си и да направиш промяна, ако си нещастен. Колкото по-голяма и страшна ви изглежда, толкова по-добре. За справка, Онзи, седящият в ъгъла е написано в онзи период, а Изповед в метафори малко след завръщането ми (На земята? На себе си?).
Много неща могат и да се оплескат за 36 месеца
Но както в маркетинговия свят, така и в живота, истинските резултати трябва да се анализират в по-дългосрочен план. Когато за първи път се наложи да създам Trendline осъзнах, че ако можех да поставя живота си в такъв графичен вид, то бих могла спокойно да се потупам по рамото.
Това важи и за всеки един от нас. Може би трябва просто за момент да се спрете и да помислите за себе си, за всяка спечелена битка и за всяка загубена такава, която дори ви е дала много повече. Може би трябва да отделяме време да празнуваме хубавото поне толкова, колкото даваме за самосъжаления след лошото.
Чувствам се сякаш празнувам нещо като рожден ден днес. Почувствах се задължена към себе си да го отбележа. Какво по-добро място от стария прашасал блог, някога побирал в себе си всичките ми детски мечти.
Знам, че понякога бурята е преди затишието.
Но все още се чудя, на какво е способно едно сърце,
преди да се свие до пръсване.