Знам, че все още понякога се чувстваш все едно не принадлежиш на този свят. Взираш се в околните и заобикалящата те среда и усещаш как са ти вече до болка познати. Гледаш ги с примирение, приел си ги такива, каквито са. Но те теб все още се опитват да променят.
Вече не получаваш паник атаки, защото не допускаш никого до себе си, или поне така както правеше преди. Сълзите ти отдавна свършиха и вече рядко питаш Вселената “защо?”. Тежестта още я усещаш, но не ѝ обръщаш толкова внимание. А, и отдавна си забравил какво е страх.
Не, вече не се чувстваш “жалък” когато се пробваш да обясниш болката си. Поради простата причина, че вече изобщо не опитваш. Не разказваш нищо на никого.
Вече се доверяваш на инстинкта си и не приемаш случайни срещи. Стеснил си кръга си достатъчно, за да се чувстваш комфортно покрай тях. Излишно е само притеснението ти да бъдеш себе си, затова и го уби.
Нямаш нужда вече да те “разбират” или “побутват”. Нека всеки сам си научи уроците. Всичко би трябвало накрая да придобие смисъл.
Отдавна пет пари не даваш за етикетите, които ти лепят. Има достатъчно хора сгряти от топлината на душата ти. Време е сега да сгрееш себе си.
Но този път наистина!
Или ще свършиш като малката кибритопродавачка. Отново.
Мога да ти обещая, че с времето ще ставаш все по-силен. Не мога да ти гарантирам щастие обаче. Но пък ще се научиш да бъдеш господар на спокойствието си. А това никак не е малко!
Аз от дълго време не седя в ъгъла,
но ти все още не си сам!
Държа сърцето си високо
с пръсти, докосващи небето.
Аз съм онази, седящата на ръба!
Знам, че понякога бурята е преди затишието.
Но все още се чудя, на какво е способно едно сърце,
преди да се свие до пръсване.