mort – превод от фр. – мъртъв
Докато всички във фейсбук са Пешо и Пенка, Шарли Ебдо, Париж, и Истанбул, се замислих кога за последно станахме свидетели на катастрофално събитие и реално направихме нещо по въпроса.
Мъртви души
Свикнали с ежедневието си. Ставаме рано, отиваме на работа, прибираме се. Повтаряме. От време на време се бием в гърдите, че сме свободолюбиви личности. Ходим по барове и наричаме селската си суетност свобода. Даваме заплатата за ментак алкохол и салфетки, друсваме балканския вариант на па де дьо. Чувстваме се като лебеди, плаващи из дебрите на поп фолка. А когато институции и властолюбиви същества реално ни я отнемат (свободата, не чалгата… Пази Боже!) къс подир къс, ние пишем хаш-тагове по стените си и се мислим за бунтари. Организираме протести във Фейсбук, на които не ходим, защото в последния момент съседът Иван ни е поканил на запой.
И така и в редките случаи, когато ни фрасне патриотичната муза по челото, палим пламъка на революцията и с извинение (или без), се изпикаваме върху него.
Не е трудно да се управлява такъв народ, не мислите ли?
Имам чувството, че в годината на българина има само три важни събития – агнето на Великден, рибата на Никулден и прасето по Коледа. Тъпчем телата си, а душите ни умират от глад. Те не се засищат с комерсиалния свят, с лайкове, пари и парцали. Затова и усещате такава празнина в себе си.И нещо не е наред, нали така?
Обаче продължаваме да се залъгваме, че е от времето, ретроградната Венера, разваления боб снощи, комплексирания работодател, черната котка, пресякла ни пътя в четвъртък и евентуално наближаващия петък 13-ти след две години.
Можем ли за момент да се спрем и сами да си вдъхнем живот? Защото това, че се събуждате сутрин не ви прави живи и лъскавата обвивка не ви прави хора.
Знам, че понякога бурята е преди затишието.
Но все още се чудя, на какво е способно едно сърце,
преди да се свие до пръсване.