Вървях по улицата на безвремието,
а стъпките ми оставяха след себе си
празни бутилки.
Алкохолният дъх сочеше посоката,
докато тя не тръгна стремглаво надолу.
Казват, от дъното пътят води нагоре,
но премълчават, че сухото гърло носи кашлица,
а самотата е по-упорита от пневмония.
След време пак вървях по познатата улица
с двеста милилитра спомени в джоба.
Стъпките ми оставяха следи
от счупени стъкла
и изгорели страници.
Вярвам, че думите притежават огромна сила.
Навярно един човешки живот не стига, за да се опитомят,
но какво му остава на един пишещ човек, освен да опита?