Осмият Международен фестивал на поезията “ОРФЕЙ”- 2025г. се проведе в началото на май и донесе със себе си купища емоции, нови приятества и вдъхновение.
Освен позия, всички от участниците имахме възможност да представим и есе на тема фигурата на Орфей. Моят текст бе отличен с наградата “По следите на Орфей”.
Фигурата на Орфей – между мита и мига
Не е ли митът всъщност един миг, в който сами сме избрали своята истина? Като сирака, за когото още спорят светлина ли носи, или мрак. Певецът, съвършено грешен и подвластен на себе си. Онзи, който победи злото с безграничната си любов. Някъде из своя малък отрязък от време – легендата за Орфей ни дари с избор.
Митовете за Орфей ни предоставят възможност да изберем кой е той. А това, от своя страна, ще разкаже повече и за нас самите. Син на Аполон ли е, или на Еагър? Според Аристотел е митичен образ, а за Бьоме – реално съществувал някога аед. Античните източници за Орфей използват разнообразни изразни средства, имена и образи. Лесно можем да се впуснем и да повярваме в легендите за Орфей, тъй като в героя преобладават човешки качества с добавен божествен елемент. Най-ранната литературна препратка към Орфей е фрагмент от две думи на лирическия поет от VI век пр.н.е. Ибик: „Орфей, известен с името“. Орфей и орфизмът олицетворяват същинското културно-историческо взаимо- действие между Елада и Тракия и както е казал проф. Александър Фол:
“Орфей е общо наследство. Той е тракиец, защото, както пишат елинските и римските автори, музиката е „по произход тракийска”, но тя е и универсалният език за посвещаване във вяра и в познание за света.”
Може би този универсален език е използван, за да разберем за Орфей, а чрез него да открием своята вътрешна истина. Поставяйки нашите тела пред избора между любовта и смъртта, вярата и безверието. А липсата на вяра – нима не е като змия, издебнала най-удобния момент, за да ни изпрати в отвъдното царство със своята отрова?
Краткият миг на Орфей ни даде избор, а ние го обезсмъртихме със своята орфическа вяра. И щом мога да избирам, то искам да слушам песента на водопада, а повеят на вятъра да приглася на мистичната лира, докато Орфей тъгува по своята Евридика. Щом затихнат птици, хора и реки, щом замлъкне нещастен, търсещ пътя надолу, ще му кажа: Орфей, не тъгувай! След думите ми ще засвири най-тъжната песен, докато цветята в райската градина оклюмат смирено и слънцето се скрие от срам. Ще тръгна и аз с Орфей. Ще потърся сметка на Хадес. Вървейки до митичния образ, той досущ като мен ще се лута по пътя си, нетърпелив за важната среща. Ще се спира, ще се съмнява в себе си, после отново ще потегля със забързана крачка, задъхан. Решен да навакса черните мисли. Ще се окаже, че всяка наша привичка е и негова. Познава любовта, страданието, жертвоготовността, нетърпението, загубата. И ще загине в зенита на своята мъка, за да ни остави онова, което винаги е знаел: не е мит, че любовта ще пребъде!
Познавам Орфей. Аз съм Орфей.
Ти си Орфей.
Вярвам, че думите притежават огромна сила.
Навярно един човешки живот не стига, за да се опитомят,
но какво му остава на един пишещ човек, освен да опита?
