На 20-ти януари в U Park Gallery, Пловдив се състоя премиерата на моята стихосбирка „Тя беше там“. Стоян Терзиев представи книгата и поговорихме за различните пространства и вселени, които тя обитава. За честта и отговорността редактор на стихосбирката да е Елин Рахнев, както и за стъпването ми на поетичната сцена, което се случи най-осезаемо на Международен фестивал на поезията „Орфей“ 2025 г. по покана на Антон Баев.
Поетът и журналист Стоян Терзиев откри вечерта, споделяйки с гостите това, което е открил в „Тя беше там“. Със своята безкомпромисна проницателност той отвори прозореца, останалото е история:
“Теодора Сукарева-Теа – „Тя беше там“ След такова загадъчно заглавие е любопитно за читателя да надзърне къде е това „там“.
В моя прочит Теа обитава с лекота пространството на болката, за да излезе от него, ако не по-силна, то по-пречистена. Защото тази поетеса, често загатва в стиховете си, че носи една стара вселенска душа, за която тялото често отеснява. И тази душа витае свободна в някакво безвремие, за да търси своето пречистване. Тя не успява да се сбогува с януари, продължава да търси реката, на която да се помоли за прошка и дори вдига бунт срещу самия Хадес заради Орфей. Последната препратка е от едно есе на Теодора Сукарева, в което тя няма как да скрие поетическата си същност на бунтар, който изповядва кредото: „Искам да избягам, но напук ще остана!“.
Ще остане, за да продължава да обитава това „там“. Въпреки, че на места ръцете й срещат асфалт за прегръдка, а по миглите й същевременно трептят милиарди години. И именно това „оставане“ придава цялост на стихосбирката. „Тя беше там“ не е книга на моментното изповядване, а на осъзнатото присъствие – в болката, в съмнението, в любовта, в мълчанието. Стиховете не се натрапват, а се наслояват, оставяйки след себе си усещане за преживяно, а не просто прочетено. Поезията на Теа е внимателна към думата, но без страх да я оголи до нерв, до трептене, до риск.
Като стара вселенска душа Теа знае – понякога няма време за скръб, но по-често има… Тогава се учи с вещина да обича тесните ръбове, да се превръща в резе над ключалка, да поема в ръце бездната, изпаднала в полусъзнание, за да бъде там. За да може да е!
Защото Теа усеща, че е оголен нерв, докосване, писък. Усеща, че посочена с пръст, се разсъблича с тази книга.
Какво ли празнуват небесните пирати в този момент? Аз имам своето обяснение – всъщност това вероятно са ангели, които ликуват за поредното отлагане на Апокалипсиса. И това става под влиянието на нечий тих молитвен шепот… Чувате ли го? Това е тя – тя беше там! С цялото си вселенско сияние!
Благодаря на всички, които бяха с нас!
Вярвам, че думите притежават огромна сила.
Навярно един човешки живот не стига, за да се опитомят,
но какво му остава на един пишещ човек, освен да опита?
