Спирам на пешеходна пътека, за да направя път на семейство да пресече. Зад мен шофьорът надува клаксона и се опитва да ме изпревари отдясно. Виждайки пешеходците, все пак спира рязко. Псува — и мен, и пешеходците, и света.
Замислих се — той от същия този народ ли е, от който преди два светофара десетина човека изскочиха от колите си, за да избутат закъсал шофьор на безопасно място? Същите тези, които не останаха дори за едно „Ето, да се почерпиш“, а след първото „Благодаря“ се усмихнаха и затичаха обратно към колите си?
Ех, мила родино! Кога те разцепихме на две?
Казват, че хората се делят, че всеки от нас е различен нюанс в божествената палитра, че сме уникални създания, че няма само добри и само лоши. Добре, но все по нещо би следвало да си приличаме, нали? Твърде фантастично ли е да се надявам това да е доброто възпитание? А то, противно на мнението на онези, които обикновено търсят оправдания, е въпрос на съзнателен избор — без особено значение какъв пример си имал или имаш.
Всеки нов ден ни дава възможност да постъпим правилно. Като учтивия поздрав към продавачката в магазина, която те гледа безизразно. Като жеста да задържиш вратата на входа за идващия съсед. Да нахраниш бездомно животно. Да помогнеш на някого дори с малко, но от сърце, без да очакваш нищо в замяна. Защото нашите действия са отражение на нас самите.
И докато всеки ден виждам хора, които уютно се въргалят в своята кал, надеждата ми се насочва към онези други – чистите.
Вярвам, че думите притежават огромна сила.
Навярно един човешки живот не стига, за да се опитомят,
но какво му остава на един пишещ човек, освен да опита?