Противоречи на всичко, което си мисля, че знам за живота. Поредната изненада. Как човек би се защитил от цялата враждебност на света, ако държи вратата си отключена?
Тук идва и същинският въпрос, който не съдържа: „Нима, ако заключиш, то и хубостта не остава отвън?“ Не, чудя се, трябва ли да се пазим изобщо?
Какво всъщност е пазенето? Действия, предприети от страх, в името на това да съхраним нещо ценно за нас. Ето го и ключа: страхът. Понякога си мисля, че антонимът на тази дума не е храброст, а спокойствие. Странно, нали? Да притежаваш спокойствието да приемаш събитията такива, каквито са, знаейки, че ще се справиш. Да се носиш по живота смирен и именно липсата на тежки мисли да те издига нагоре.
Всички се крием понякога: въртим ключа, спускаме завесата, избягваме тъжното, отвръщаме поглед, въздишаме тежко, мърморим: „Не мога повече.“ Може би предпазливостта ни е помогнала да еволюираме, но може би и тя ще ни превърне в затворници…
Ако не отворим вратата.
Пиша на брега, на който занесох мислите си, със спомен за „Веселата карета“, която очевидно трябва да гледам отново. Ех, Елин Рахнев.
Вярвам, че думите притежават огромна сила.
Навярно един човешки живот не стига, за да се опитомят,
но какво му остава на един пишещ човек, освен да опита?