Из редовете на “Татко” от Антон Баев

Неведнъж съм се опитвала да съхраня спомените от баща си в думи. Разкази, стихотворения или нередактирани текстове с липсващи заглавия, отлежаващи в дебела тетрадка. Смъртта остава горчив вкус върху живота, а някогашните усмивки и смях се превръщат в тежест.

Но “Само хората се задържат дълго до покойника.” казва Антон Баев в първите изречения, откриващи се в “Татко”. Книгата, с която се опитваме да опознаем смъртта. Тя съдържа 33 стиха на (за)минаване, 10 разказа с посвещения и 11 Canti Dei Morti (в превод: Песни на мъртвите).

Бързо ми стана любимо едно от първите стихотворения в книгата.

“Изчезване”

Казваха ни, казваха,
че е заминал.
А после казваха ни:
“Няма да се върне”.
Но ние бяхме те измислили.
След теб вървяхме като вързани…

Не питахме къде, защо,
кому е нужно.
И беше чезнене, изчезване
до ужас,
докато те попие мракът.
А той седял на дъното му
и ни чакал…

Четенето е личен момент, онова, което остава в съзнанието ти след изчитането на една книга може да те опише по-добре от всяко представяне. Хилядите малки кукички, за които се захващаш из редовете. Това си ти.

….
Завесите са спуснати.
Телевизорът – изключен.
Муха не бръмва,
комар не звъни,
стаята е ослепяла.
Сякаш
очилата само
гледат тавана
още.

Из стихотворението “Чехли”, стр.20

…
Далеч, далеч…
А бъдното пълзи като влечуго,
готово да ухапе пак.
И иде вечер, иде утро,
иде мрак…
И нищо аз не искам повече да виждам.

Из стихотворението “Някъде отвъд”, стр.30

Може би ние скърбим,
че сме все още тук
вместо там.
Ти пътуваш без своя баща
за първи път
сам.

Из “Девета песен”

Не, няма да разказвам цялата книга, прочетете я, препоръчвам. Книгата носи светлина след себе си, независимо от темата за смъртта. Може би дори един прочит не е достатъчен за събирането на всички парченца, истории и късчета утеха, но какво по-хубаво от това?

Ще си позволя единствено да ви дам един жокер. Знаете ли кой не може да умре?

Колумб!