„Сила“ (къс разказ)

Все още има дни, в които се чувствам така сякаш ще се пръсна на милиарди малки парченца. Днес е един от тях. Всичко започна със затишие, разбира се. Скучен, монотонен ден уж запълнен със задължения и задачи. Изведнъж нещо ме хвана за гърлото, а това на свой ред ме вбеси. Ужасно гневен съм, до такава степен, че ми се иска да стана и да крещя с цяло гърло и нищо да не може да ме спре, дори и ококорените очи на хората наблизо. Очите ми се насълзяват и онова проклето парене в тях ме кара да приличам на малко разсърдено дете. Не, че е далеч от истината. Сърдит съм, да, просто отдавна не съм дете.

Искам да счупя нещо.
Искам да счупя (нещо в) някого.

Така както се е случвало хиляди пъти с мен. Искам съвсем безотговорно да се пусна по течението, да се оставя да плавам в омагьосания кръг и да бъда поредният посредник на помията, заливаща света. По-лесно е. От една страна ми се повръща от тривиалността на хора, които избират да бъдат гадняри, защото някой някога е бил гадняр с тях. Като онези родители, които са били тормозени като деца, а после тормозят собствените си. Посредници на посредствеността, слаби и блажено неосъзнати. От друга страна, искам и аз да бъда блажено неосъзнат.

Много искам да разбера какво е да си изкараш лошото настроение на продавачката в магазина, например. Олеква ли? Или ако наругая някой велосипедист, че кара на улицата по “моя” път. Ако се развикам на децата пред блока, че са шумни, ще заглуша ли моите собствени задавени крясъци?

…ако практикувам йога,
чета снобарска литература,
слушам подкастове на лайф гуру-та,
взимам наркотици
ако се сприятеля с някой с интелекта на бръмбар
и си говорим със заучени фрази и си разменяме цитати из нета на знайни и незнайни дзен автори
и разправям на всеки срещнат колко е прекрасен животът,
ще го видя ли наистина такъв?

И преди да настане буря, тези въпроси всичките са риторични.

Нищо не знаем за живота, който живеем. Лошото е, че и ще си отидем преди да сме се доближили и малко до истината за нашето съществуване. И пътят някак не винаги изглежда приятен. Да, понякога е забавно, шумно и весело, цветно и красиво но друг път, приятел те пита как си и те прекъсва 28 пъти, докато му отговаряш и сумти нервно “да, да, да, така, да, да”. Липса на интерес да те изслуша, мисли си, че разбира всичко. Друг пък изскача с генерални заключения за твоята личност, без дори да те е виждал на живо. Демонстрира увереност, но теб ли се опитва да заблуди или себе си?

Междувременно ти се съсипваш от работа с идеята да осъществиш мечтите си, но се оказва, че сега пък не ти стига време за тях. Ангажираш се постоянно, за да имаш оправдание, че нямаш време. Страх те е да не се провалиш. Трупаш идеи, искаш да пробваш хиляди нови неща, чак ти идва да скочиш и да тръгнеш веднага. Реално единственото, което изпълняваш е списъка за пазаруване вечер. И така някак изведнъж, съществуването се превръща в оцеляване. Емоционалността ти изглежда вече страшна, избягваш я. Цветовете са просто заместител на черното. Усмивките някак престорени, неискрени. И ей така, между другото ти се иска да разбиеш с всичка сили стъклена бутилка в стената, за да чуеш звука на счупването най-сетне, не само да го усещаш.

Та, в тези моменти някои от нас псуват и викат, нараняват и беснеят. Уморени от това да се чувстват изцедени. Отговарят на помията с помия, хвърлят кал при калта. Огънят в очите им създава злоба, а тя на свой ред се превръща в агресия и никому нужно напрежение.

Влизам с тиха, тежка като камък стъпка в магазина, обръщам се към вечно киселата продавачка, събирам сетни сили и ѝ казвам:

– Добър ден, бихте ли ми дали…