И след всички тези пъти,
в които душата ми трепереше от студ,
в страх, несигурност и мрак…
Когато миг след миг съм чакал чудо –
дума, жест или някаква утеха,
най-много сам до мен си съм седял.
И след всички тези пъти,
в които без вина, прав пред съдници стоях
в болка, вина и отчаяние…
Когато ден след ден съм започвал отначало,
да се раждам, старея и умирам,
разбрах най-сетне, почти накрая:
Най-силно търсиш онова, което ти е пред очите.
А то винаги е твое и никога на друг.
Теодора Сукарева