Знам, че понякога се чувстваш все едно не принадлежиш на този свят. Взираш се в околните и заобикалящата те среда и всичко ти изглежда някак чуждо, далечно. Хората ти изглеждат страшни и заплашителни.
Знам, че получаваш паник атаки когато някой се опита да навлезе в личното ти пространство. Наясно съм и че си изплакал хиляди сълзи и си питал всички възможни божества защо се чувстваш така и си се молел някой да ти обясни защо в гърдите ти се е загнездила тежест, която едвам ти позволява да дишаш.
Изпитваш единствено страх.
Знам и колко боли, че не може да се опише с думи цялата тази “лудост” и колко жалък се чувстваш щом се опиташ да споделиш. Знам какво е когато близките ти те канят навън, но ти не можеш да помръднеш, не защото не искаш, а защото се чувстваш така сякаш някой те е хванал и не те пуска и този някой ти шепне “те нямат нужда от теб, излишен си, излишен….излишен”
Цялото ти тяло се сковава неспособно да помръдне. Накрая оставаш сам и ридаейки се питаш единствено “защо….”. Чудиш се грешно ли е, че понякога имаш нужда от помощ, от побутване или грубо сграбчване и изтикване от мрачната ти зона. Не можеш да се сърдиш на околните, че не те разбират обаче така зверски те боли като те оставят сам, че ти се иска да можеха за минута да изпитат твоята болка, само за минута… За да разберат.
Същите те ти поставят етикети “надут”, “студен”, ”самодостатъчен”, а даже не могат да си представят колко топла е душата ти, пламтяща от нестихващ огън. Не знаят колко широко е протегната ръката ти в опит да достигне някога някого поне веднъж. Не знаят, че това докосване може да бъде решаващия грам на кантара в полза на живота срещу смъртта.
Не мога да ти обещая, че това ще мине. Не гарантирам, че времето ще изкорени тази болка и излекува ума ти. Не съм сигурна, че има лек за това или светлина в тунела. Може би цял живот ще имаш от време на време тези мрачни пристъпи и все така да бъдеш неразбран. Няма да те лъжа, че някой ще те спаси или ще се трогне от сълзите ти.
Мога единствено да ти кажа… Не си сам. Само 7 букви, а променят всичко, нали? На твое място бих копняла да ги чуя.
Аз съм онази, седящата в ъгъла.
Знам, че понякога бурята е преди затишието.
Но все още се чудя, на какво е способно едно сърце,
преди да се свие до пръсване.