Тъгата е емоция, част от необятния спектър на човешката чувствителност. Чувствителност, която ни различава от неодушевените предмети. В нашата палитра има всевъзможни цветове, които се материализират в съзнанието ни непрекъснато през нашия живот. Обикновено всички се втурваме в по-светлите тонове. Нормална човешка първичност е да искаме любов, да се научим да обичаме и да знаем как да разпознаем когато ни обичат. Преди това ние трябва да се научим как да (не) боли.
Всички ни е страх от момента, в който от цветята ще остане само пепел, навяваща единствено спомена за сладък аромат. В такъв момент, човек никога не знае какво да очаква от себе си, взирайки се в собствената му опожарена градина. Истината е, че колкото повече се правим, че не виждаме пламналите листа, толкова повече огъня се разпространява и опустошава всичко след и пред себе си. Би било толкова по-лесно, ако можехме още при вида на пушека отвън да напуснем къщата. Ала, най-често просто дърпаме пердето, отпускайки глава в блажено неведение.
Как да не боли?
Без вина. Това, което е било и е сега, е тъкмо онова, което е трябвало и трябва да бъде. Дори когато това те плаши до смърт. Горчивината е урок, а щастието е предупреждение за наближаващ такъв. Животът ще ти дава една и съща задача, докато не намериш правилния отговор. Не е ли красив фактът, че втори шанс винаги има? Може би не със същите хора, но той съществува. Само от теб зависи дали ще го уловиш или вечно ще бягаш.
Не трябва да те боли със страх, само миналото е написано вече, бъдещето е в твои ръце. Ти решаваш дали ще влезеш смело в него или ще позволиш на отминалата болка да те следва като сянка, изсмукваща желанието ти за живот, замъглявайки факта, че всичко ще бъде наред.
Болката ти не трябва да те пристрастява към нещо/някого иначе всичко ще се повтори някой ден. Целият този омагьосан кръг. Трябва да имаш дързостта да се изправиш пред бездната сам и никога да не забравяш, че ти си своето собствено най-добро оръжие и предимство. Топката напрежение в стомаха ще отмине някога, отново ще си поемаш въздух без да се давиш, сърцето ти ще бие в хармонично спокойствие. Дай си време.
Тъмните тонове на човешката палитра са създадени, за да можеш някой ден, виждайки светлите да се чувстваш така сякаш проглеждаш за първи път. Тази свежа глътка въздух се нарича вдъхновение и е най-красивата емоция. Онзи неподправен блясък в очите.
На последно място, не забравяй:
Не сме създадени, за да живеем сами, но никога не трябва да ни е страх да останем насаме със себе си.
Знам, че понякога бурята е преди затишието.
Но все още се чудя, на какво е способно едно сърце,
преди да се свие до пръсване.