Не си ли оставаме завинаги изплашени деца?
Растем, телата ни се развиват и всичко се движи по вече предопределения цикъл на природата. Изведнъж, така неусетно от юноши ставаме възрастни хора. Предполага се, че с времето идва и мъдростта, но дали тя е вселенски подарък или едно от нещата, които получаваме само ако се борим? Водим битка, без да знаем какво се случва. А, годините си минават.
На колко години си, читателю? Аз съм на двадесет и четири. Често ме обвиняват, че нямам право на тази възраст да повдигам такива тежки теми. Лепят ми етикети, заглушават думите ми, защото съм жена и ме осмиват, защото съм млада. Е, майната им.
Кажи ми, какво разбра за твоите години и какви битки си водил?
Сподели ми, защото се чудя, различни хора ли излизаме след всяка война в живота ни? Има ли как всъщност да се надграждаме или сме плод на обречен цикъл на времето, кръг, от който няма изход? Нараненото дете в детството си не става ли нараняващ родител? Насилника в училище бие ли жена си после? Егоцентрикът тийнейджър остава ли същият, не виждащ по-далече от носа си зрял човек?
Не живеем ли в заблудата, че годините носят промяната в нас от само себе си? Защо вярваме, че петдесетгодишното ни аз ще знае по-добре? Изобщо правим ли нещо, за да пораснем или чакаме наготово? Нима животът не ни поднася един и същ урок стотици пъти, докато го научим? Колко от нас виждат смисъл в предното изречение?
Не, че не можем да узреем, не желаем.
По-лесно е да се извиниш, че си бил груб, защото някой някога е бил груб с теб. Разбира се, че ако си виждал само лошо от хората, ще бъдеш посланик на същото. Би коствало много воля и сила за обратното.
До времето, в което не започнем да се трудим за нашето порастване, никое число и юбилей няма значение.
Докато не се превърнем в пример, че независимо от всяко злочесто събитие в живота, ние имаме силата да постъпим правилно, ние не сме зрели.
Докато не разрушим порочния кръг на поведенческите анализи, базирани на травмите в миналото, ние не сме мъдри.
Засега просто растем на години, а иначе си оставаме завинаги изплашени деца.
Вижте още: Една изповед в метафори
Знам, че понякога бурята е преди затишието.
Но все още се чудя, на какво е способно едно сърце,
преди да се свие до пръсване.