Плагиатор ли е Стайнбек? Светът на Окитата през очите на Джон и Санора

През август 1936 г. San Francisco News моли Стайнбек лично да интервюира множество семейства в бедните Хувървили в долината Сан Хоакин. Той пише множество статии за земеделски работници мигранти и нечовешките трудности, през които им се налага да преминават. От това Стайнбек черпи вдъхновение да напише “Гроздовете на гнева”.

Обикновено се смята за най-великото му произведение. Според The ​​New York Times това е най-продаваната книга от 1939г. Печели “Националната награда за книги” и “Любима художествена книга от 1939 г.”, гласувано от членовете на American Booksellers. По-късно същата година, “Гроздовете на гнева” печели наградата Пулицър за фантастика и Джон Форд създава филмова адаптация.

Джон Стайнбек не е бил единственият писател в мигрантския трудов лагер

Том Колинс, управителят-основател на мигрантския трудов лагер Weedpatch в Арвин и неуморен защитник на мигрантското население, е близък приятел както на Санора Баб, така и на Джон Стайнбек. В интервю пред Лорънс Роджърс, Санора споделя, че Колинс я е помолил да си води бележки и по-късно, бивайки впечатлен от резултатите, е поискал копие от тях за друг писател, който посещава лагера, за да проучи идея за роман. Този писател бил Джон Стайнбек. Самата авторка казва, че го е срещала два пъти и може само да се гадае дали Стайнбек е чел бележките ѝ.

Това, което е безспорен факт обаче, е че и двамата написват роман, описващ Голямата депресия и принудителното преселване на земеделците. Единият автор изпреварва другия с незначителна преднина и трудът му става бест-селър, на другият му отказват отпечатване, защото “Очевидно друга книга по това време точно за същата тема би била тъжна антикулминация!”. (Цитат от Санора Баб в преговора на книгата ѝ “Whose Names Are Unknown”.)

Баб възобновява издаването на книги чак през 1958 г. с романа си „Изгубеният пътешественик“, последван през 1970 г. от мемоарите си „Бухал на всеки стълб“. Отложеният роман “Whose Names Are Unknown” все пак бива издаден от University of Oklahoma Press през 2004 г.

Прилики и разлики в очите на четящия

Тежките времета се превръщат във вдъхновение за много творци. Предположението, че Джон Стайнбек е взаймствал идеите на Санора Баб не би могло да се потвърди със сигурност. На нас, читателите ни остава единствено да се вгледаме в двете произведения.

Докато с “Гроздовете на гнева” е сравнително лесно човек да се сдобие, то книгата “Whose Names Are Unknown” не фигурира на българския пазар до този момент. Закупих я от онлайн книжарница Libristo, в оригинал на английски език.

Двете истории се фокусират върху голямо семейство, чието пътуване и живот се проследява.

Семейство Джоуди

В “Гроздовете на гнева”, разказът започва малко след като Том Джоуди е освободен условно от затвора МакАлестър, където е бил затворен след осъждане за убийство при самозащита. Докато пътува автостоп към дома си близо до Салисоу, Оклахома, Том среща бившия проповедник Джим Кейси, когото си спомня от детството, и двамата пътуват заедно. Пристигайки във фермата на Том, те я намират изоставена. Объркани и смутени, Том и Кейси срещат стар съсед, Мъли Грейвс, който казва, че семейството е в дома на чичо Джон Джоуди наблизо. Грейвс споделя, че банките са изгонили всички фермери.

На следващата сутрин Том и Кейси отиват при чичо Джон. Семейството на Том товарят останалите си вещи в седан “Хъдсън”, превърнат в камион. С посевите, унищожени от прашните бури, семейството е в просрочие на банковите си заеми и фермата им е била отнета. Семейството не вижда друга възможност, освен да потърси работа в Калифорния, която е описана в рекламните брошури като плодородна и предлагаща високи заплати. Джоуди влагат всичко, което имат, за да осъществят пътуването. Въпреки че напускането на Оклахома нарушава условното му освобождаване, Том поема риска и кани Кейси да се присъедини към семейството.

Пътувайки на запад по Маршрут 66, Джоуди откриват пътя претъпкан с други мигранти. В импровизирани лагери те чуват много истории от други, някои от които се връщат от Калифорния. Групата се притеснява, че Калифорния може да не е толкова възнаграждаваща, както се предполага. Семейството намалява по пътя: Дядото умира и те го погребват на полето; Бабата умира близо до границата на Калифорния; и двамата Ной (най-големият син на Джоуди) и Кони Ривърс (съпругът на бременната дъщеря на Джоуди, Роза Шърън) напускат семейството.

Пристигайки в Калифорния, те откриват, че щатът е пренаситен с работна ръка; заплатите са ниски, а работниците са експлоатирани до гладна смърт. Големите корпоративни фермери са в сговор и по-малките фермери страдат от срива на цените. Всички полицейски и държавни правоприлагащи органи са съюзници на производителите. В първия лагер за мигранти, т.нар. Хувървил, в който спират Джоуди, Кейси е арестуван за това, че е съборил заместник-шериф, който е на път да застреля бягащ работник за това, че е предупредил другите, че вербовчикът на работна ръка, пътуващ с офицера, няма да плати обещаната от него заплата. Лагерът Уидпатч, един от чистите лагери с комунални услуги, управлявани от Администрацията за презаселване, предлага по-добри условия, но няма достатъчно ресурси, за да се грижи за всички нуждаещи се семейства и не осигурява работа или храна. Въпреки това, като федерално съоръжение, лагерът защитава мигрантите от тормоз от страна на местните заместници-шерифи.

В отговор на експлоатацията, Кейси се превръща в организатор на труда и се опитва да набира хора за работнически съюз. Джоуди намират работа като берачи в овощна градина с праскови. След като берат през по-голямата част от деня, им се плаща само достатъчно, за да си купят храна за вечеря и малко за следващия ден. На следващата сутрин в плантацията с праскови обявяват, че цената на избраните плодове е намалена наполовина. Кейси участва в стачка, която става насилствена. Когато Том става свидетел на това как Кейси е ударен и убит с мотика, той убива нападателя и бяга. Джоуди тихо напускат овощната градина, за да работят във ферма за памук, където Том рискува да бъде арестуван и вероятно линчуван за убийството.

Знаейки, че трябва да си тръгне, за да избегне залавянето и да предпази семейството си от това да бъде поставено в черен списък за работа, Том се прощава с майка си и се заклева да работи за потиснатите. Семейството продължава да бере памук и да обединява дневните си заплати, за да си купува храна. Бебето на Роза Шарън се ражда мъртво. Майката Джоуди остава непоколебима и води семейството през скръбта, макар да следват още куп злощастни събития.

Семейство Дън

За “Whose Names Are Unknown”, Санора Бабб пише, че докато събира историите на земеделците от мигрантския трудов лагер Weedpatch в Арвин, получава писмо от майка си, в което тя разказва за ужасните прашни бури, засегнали западен Канзас. Санора прибавя разказа на майка си в ръкописа си почти дословно и той се превръща в символичен и драматичен център на романа, мъчителните записи на Джулия Дън за справяне ден след ден с прах и почернели небеса. Именно тези бури щяха да запечатат съдбата на семейство Дън и да ги прогонят на запад.

Първата част на романа, “Оклахома Панхандъл”, представя Джулия и Милт Дън, фермери в западна Оклахома през 30-те години на 20-ти век. Те живеят заедно с бащата на Милт (“старецът” или “Конки”) и дъщерите им Майра и Лони. След още една година, в която едва свързват двата края с обичайната си реколта, Милт убеждава баща си да опитат да засадят зимна пшеница и купува семена с парите, които са били отделени за дрехи за семейството. Реколтата от пшеница е добра и семейството се оказва финансово стабилно за кратко време, но след това настъпва лятна суша, а с нея и виещи се облаци прах, които задушават посевите и разболяват децата. Други фермери са също толкова засегнати, изправени пред провалени реколти, огромни дългове и малка надежда.

С малкото останали ресурси семейство Дън (без стареца) решават да последват стъпките на други “Оки” и да се отправят към Калифорния, примамени от обещанието за изобилие от ресурси и многобройни работни места. Във втората част на романа, “Калифорния”, реалността се оказва по-малко идилична. Потокът от бежанци от изток означава ниско заплащане за дребни работни места, предимно бране на плодове и зеленчуци. Дън са принудени да живеят в палатки и да се местят от лагер в лагер в отчаяни опити да изкарат достатъчно, за да оцелеят. Те са затруднени от системата на “компанията”, която замества заплатите с магазинни “бележки” (специални ваучери за покупки в магазините на компанията) и държи работниците финансово зависими от своите шефове. Отчаянието на Дън и на другите земеделски работници нараства, тъй като те откриват, че независимо колко усилено работят, не са в състояние дори да нахранят децата си. Опит за организиране на протест срещу условията на труд и живот води до побоя и арест на Милт и оставя работниците без работа и дом, тъй като компанията лесно може да намери работници за замяна.

Романът завършва с осъзнаването на Милт, че работниците на фермите на компаниите са не повече от “a lot of parts that can’t stand alone because we haven’t got an acre of our own to keep our feet on…[T]hese bosses of ours…[are] looking out for the Almighty Dollar, and if they have to starve us to get more’n they can count, they can do it because there’s more where we come from. They can do it because they never have to look a poor man or woman in the eye. We ain’t human, we’re figures on the books.” В последните параграфи работниците достигат до общо решение да упорстват въпреки трудностите, да се организират и да “застанат заедно като един човек. Те ще се издигат и падат и в падането си ще се издигат отново.” (“stand together as one man. They would rise and fall and, in their falling, rise again.”).

Отворен край, но ясна поука

В книгата на Санора Бабб има предистория, която описва живота на фермерите по-детайлно, докато при Стайнбек, отпътуването става неибежно още в началото на книгата. И в двете семейства се отличават две малки деца, които ни дават яснота върху детската гледна точка на историята. В „Гроздовете на гнева“ Роза Шарън е бременна, но детето ѝ е мъртвородено. Същото се наблюдава и при Джулия Дън. Самият факт, че фермерите са били изложени на глад, жега, прашни бури и тежка работа, съдава предпоставки много жени да са загубили рожбите си. Желанието за бунт, страха и гнева са логични последици от жестокото потисничество, на което са били подложени преселниците, особено когато виждат изнемощелите си жени и деца.

И двете книги завършват с отворен край (макар единият да е по-шокиращ), който предполага, че истинката битка и бунт предстои. Това, в което не оставят съмнение е, че авторите са се постарали да опишат преживяванията на „окитата“ по начин, по който читателят да се почувства съпричастен и покрусен от несправедливостта. Тези две книги са ясното доказателство, че в тежки времена, единственото, което може да ни спаси – нас хората, е обединението.