Офлайн за ден

Офлайн за ден - кратък, хумористичен разказ Теодора Сукарева - Теа

Тъкмо паркирах пред фирмата, в която работя и търсейки нервно монети за кафе, установих, че мобилният ми телефон липсва. Хаосът в чантата ми не попречи да приема случилото се. Наистина смартфона ми го нямаше. Прехвърлих сутрешните събития в ума си и стигнах до заключението, че съм го оставила вкъщи. Имах точно 5 минути преди работното ми време да започне и шанс за връщане у дома просто не съществуваше. Вдигнах рамене сама пред себе си и си казах “Е, какво пък?”.

Пушейки цигара пред сградата започнах да развивам неприятни и малко вероятни сценарии в главата си. Ами, ако семейството ми днес има нужда от мен? Ако майка ми реши да ми се обади за нещо НАИСТИНА ВАЖНО, и то точно ДНЕС, и то точно ПРЕДИ 17ч?? Тънките паникьосани гласчета в главата ми пищяха, но Разумът ми твърдо отказваше да се предаде.

Стига де, Теодора. Точно пък днес ли? Хайде, стига с тези OCD-та. Тя баба ти едно време със стационарния телефон е ходила по двора да копА.

Добре. По принцип главата ми е винаги като браузър с 15+ отворени таб-а, чийто край не се вижда. Отнякъде звучи ТЕЛЕНОР СТАВА ЙЕТЕЛ, а от другаде микс от взаимно несъчетаващи се песни – рок, рап и малко техно. Днес последният таб, вместо с музика бе озвучен от конспиративни, трагични сценарии за това, че някой може да има ЖИЗНЕНОВАЖНА НУЖДА ОТ МЕН, точно днес, когато съм забравила телефона си вкъщи.

За миг се почудих дали да не направя нещо нетипично за мен – като всеки уважаващ се българин, работещ в офис – да използвам служебния компютър, за да вляза в акаунта си във фейсбук. И там, видиш ли, да уведомя онлайн съсловието, че ДНЕС НЯМА ДОСТЪП ДО МЕН ОНЛАЙН.

Е, да ама за целта първо трябва да си помниш паролата, а след това да удостовериш влизането от “чуждо устройство” чрез код, изпратен на мобилния ти телефон.
За*би.
Вайбъри, майбъри – нищо не е вариант в такъв напрегнат момент, връщащ те отново в 2008-ма.

Абе, имаше едно време сайт, в който можеше да изпратиш 10 безплатни СМС-а на ден през него. – Рядък антикварен спомен с колекционерска стойност изплува в съзнанието ми.

Почувствах се отново на 10 години когато изхабила мобилния си ваучер от 5лв, трябваше да сигнализирам някак на приятелите си кога да се срещнем пред блока. (Това действие се развива малко след ерата на викането на децата в квартала по старомоден начин – крещене под терасата и малко преди навлизането на Скайп.)

След кратка справка установих, че все още съществуват такива сайтове. Нещо повече, даже са международни. Сега оставаше само да си спомня мобилния номер на майка си. Поне нея да уведомя, че ДНЕС НЯМА ДОСТЪП ДО МЕН ОНЛАЙН. Докато борех паметта си, събирайки цифрите, реших, че първо ще направя тест и ще пратя СМС на моя приятелка и колежка. Така щяхме да разберем дали наистина сайтът функционира.

Речено-сторено. Даже и регистрация ме накараха да си направя, но започнах да се чувствам все по-предадена с всяка минута, в която чаках онлайн СМС-ът да се изпрати. А той не идваше и не идваше, гадината.

Край, близките ми щяха да си помислят, че съм мъртва.

Миличките ми те, как да ги уведомя своевременно, че просто съм шматка и не си ползвам до такава степен телефона, че да му треперя къде е във всяка минута? Димни сигнали, пощенски гълъби, какво?

Абе, Теодора… – Включи се Разумът. – Кой толкова ще пририта да ти звъни на пожар и да се притесни, че не отговаряш? За никой не е тайна, че имаш пъргавината на БЪЛГАРСКИ ПОЩИ, що се отнася до отговор. Буквално ПВ София-Бургас е по-бърз от времето ти за реакция на съобщения.

Ама пък знае ли се, днес може да е особен, специален ден. Кой знае, наистина? Никой не знае. Б@аси тъпотията с тоя телефон.

Втори неуспешен опит с тестовия СМС. Явно няма да го бъде. Едва 10:30ч. е, а аз имам чувството, че съм офлайн от дни. Усещането наподобява ролята на Уил Смит в Аз съм Легенда – сама и заплашена от непозната зараза. Е, добре де, КАЗАХ “НАПОДОБЯВА”.

Фокусирах се върху работния ден, избутах пищящите гласчета в килера и ги заплаших с геноцид, ако отново се опитат да ме паникьосат.

Мина още доста време и започнах да усещам леко липсата на устройство, чиито приложения ме информират ни в клин, ни в ръкав какво съм публикувала преди 5 години, кой има рожден ден и кой непознат, който не ми е в “приятели” ми е харесал публикация от 2016-та година. Проверката на личния имейл също ми липсваше, там някъде измежду лавината от СПАМ се намираха и важни писма. Календарът със задачите ми, както и връзката ми СЪС СВЕТА бяха далеч от мен.

И ся кво? Няма какво да проверявам. Няма да се стряскам от Judas Priest – Breaking the law, с която ми звъни телефона. Много неестествено чувство. Чудя се, това не напомня ли на изолацията на Робинзон Крузо? Е, добре де, КАЗАХ “НАПОМНЯ”.

Прибрах се вкъщи и се втурнах да търся телефона. Веднага го сграбчих нетърпеливо, пръстите ми докоснаха блажено биометричния скенер, с който отключвам устройството си и то светна. Нека бъде светлина! Видях купища известия, Месинджър, Фейсбук, Вайбър, дори имейли. Нямах време за тях. Отворих веднага чата с майка ми и написах:

МАМО, СПОКОЙНО, ЖИВА СЪМ!

Отдъхнах си и го оставих отново на масата. След няколко минути чух познатия звук Цън-Цън. Отворих със същата като горепосочената процедура и зачетох:

“??????????????????????????????????????”

Сега, три часа по-късно, докато скролвам спокойно из нета се сетих за мисъл осенила ме през деня “сама и заплашена от непозната зараза”.
Абе, тая зараза, не се ли нарича свобода????????????????????

Сподели:

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *