Една изповед в метафори

Прекарах две години от живота си, мислейки си, че ако потисна чувствата и желанията си, щастието ще дойде. Задоволявах се с примитивни прашинки радост, подхвърлени с пренебрежение и ги наричах съдба. Не се чувствах добре на мястото където се намирах, но продължавах да стоя там, докато в един момент не си самовнуших, че там ми е мястото и не мога да бъда повече никъде другаде.

До такава степен се опитвах да пусна корени там където не принадлежах, че отрових почвата със солените си сълзи. Като малко дете, което не получава желаното, но и в същото време възрастен, чиято самота прекършва разсъдъка му. Колко е лесно да се саморазрушим, а колко е дяволски трудно да се създадем отново.

Странно е как човек може да създаде своята зона на комфорт без реално да се чувства комфортно в нея. Сякаш е толкова трудно да бъдем щастливи, че изведнъж решаваме категорично, че живота е лош и трябва просто да свикнем с това. Не си даваме сметка, че нещата, които най-често ни правят нещастни са плод на нашите собствени избори и техните последствия.

Живота не е лош, напротив. Той е бял лист хартия, ние решаваме какво да напишем на него и най-важното, кога да сложим запетайка или точка в изречението, защото това буквално може да ни спаси или убие. 

Избрах да живея. Избрах да запълвам редовете в книгата си с мир. Осъзнах, че той е по-важен от моментното щастие, особено ако то води след себе си буря от болка. Спокойствието е ключът към баланса, а той прави душата ни уверена, че може да преминем и през следващата пътека и през следващата трудност.

Оставих онова, което ми бе непосилно да нося и продължих, чувствайки лекота. Отново дишам свободно и усещам аромата на цветята. Горчивината от миналото погребах завинаги в тази изповед в метафори. Време е за нов лист.

Текст: Теодора Сукарева
Изображение: Caitlin Rose - strangelyrose.com

One thought on “Една изповед в метафори

Leave a Reply