Лудост (разказ) 2014г.

Лудост – 2014г,
Преработен 2022г.

Доверих му се, послушах съвета му и потърсих помощ – професионална помощ. Потърсих разбиране в очите на училищния психолог. Имах добро мнение за нея, следователно ми беше по-лесно да и споделя мислите си. Но като всичко в този свят и това бе измамно. Резултатът беше катастрофален. Намирам се в едностайно бунгало в съседство с още двадесетина подобни къщурки, обитавани от психично болни хора. Аз поне диагноза нямах или поне не ми казаха, водех се на „почивка“. Всеки ден идваше някакъв господин, с когото си говорехме и който имал за цел да подреди хаотичните ми мисли.

Ето затова не слушам чужди съвети, но този път се подведох. Имах чувства към онова момче и те повлияха на правилната ми преценка. Помня сякаш беше вчера, отдавна бе паднал мрак, макар и денем ужасно горещо, вечер ставаше много студено, а ние седяхме на онзи хълм и се взирахме в нищото. Прегърнати. Пред нас се откриваше красива гледка, спокойна. Много и високи дървета се извиваха величествено по пътя си към небето и сякаш избутваха настрани мисълта, че пред нас има огромна пропаст. Помня много добре онова чувство на сигурност, напълно абсурдно, но спокойствието витаеше из въздуха и съвсем бързо изпълни дробовете ни. Такова местенце, откъснато от напрежението на града е същински рай. Деляха ни няколкостотин метра от шумните булеварди и забързаните без цели хора, а се чувствахме така, сякаш сме на друга планета. Точно същата вечер и проведохме онзи разговор с него. Неспособността ми да изляза от черупката си и да покажа слабост пред някого го доведе до заключението, че крия нещо. Обаче ме познаваше много добре и знаеше, че крия нещо, за да го предпазя. Опитвах се да го държа далеч от целия хаос около себе си. Кой би издържал вечно да е въвлечен в проблеми и макар и уморен да се опитва да се пребори с всичко? Хората си имат предел, а когато държиш на някого, не искаш другият да достигне своя и да вдигне ръце. Не и когато най-накрая си му повярвал.

Разбира се, той предположи, че не му казвам, защото му нямам достатъчно доверие. Сама за себе си знам, че това е абсурдно, но не исках да споря, не и онази вечер. „…Тогава потърси помощ“ – каза разтревожен. В онзи миг, думите му сякаш ми удариха емоционален шамар. Звучеше сякаш съм алкохолик или безнадежден наркоман. Аз не виждах себе си по този начин, виждах се като малко по-странен тинейджър с екзистенциални въпроси в главата си. Това да не би да е болестно състояние? От кога да мислиш отвъд границата на бита е лудост? Моето его напълно отказваше да приеме думата „помощ“, думата „съвет“ я ненавиждах и тогава ме осени идеята, че е възможно да търся някакъв вид разбиране. Пълната липса на разбиране обаче ме доведе до мисълта, че може би лудостта е точно това. Да не виждаш собствените си грешки и да си убеден в правотата си.
Е, потърсих аз разбиране и ей ме на. Лежах като болно куче, гледах в тавана и броях гредите.
Женското в мен бе склонно да драматизира естествено, комбинирано с първичния ми типично мъжки гняв се получаваше истинска трагикомедия в главата ми, мисля, че Шекспир би ми стиснал ръката. Все пак бях пълнолетна и никой насила не можеше да ме вкара тук, оставих се да бъда убедена, че ще ми подейства добре да се изолирам от града. Колко позитивно, да си заобграден от болни хора и други, ходещи с престилки, разнасящи табли с кисели манджи и шепа лекарства.
Поне наистина имаше нещо различно в престоя ми там, защото нямах ограничения кога да излизам, докато на останалите им бе позволено само по обед. Моите сегашни съседи, обикновените хора наричат просто “луди”. Луди, но с ръка на сърце мога да призная, че чух много мъдри неща от тях, вдъхновяващи. Неща, които няма да чуеш от „нормалната“ кондукторка в рейса.
„Човек като е млад не цени младостта. Ядосва се за глупости. Като си спомня чак ме хваща яд…“ това си е доста показателно, замисляйки се по-сериозно всички неща, които не са свързани със здравето ни и това на нашите близки са глупост. Но ние продължаваме да ги считаме за проблеми. Абе, баба Рени си имаше право. Луда или не.
Продължителността на моята ваканция в този център щеше да се разбере днес. Очаквах нов господин да почука на вратата и да седне да си „побъбрим“. Той бил няколко нива над предишния, професорска му работа…

Сега имам намерение да изляза навън, да подишам чист въздух. Ако всичко вървеше по план, там на пейката щеше да ме чака моето момче. Стига да не е достигнал своя предел и тръгнал да търси нещо по-нормално и лесно. Всичко може да се очаква от хората, естествено, те си заминават тъкмо когато най-много имаш нужда от тях.

– Здравей!
– Здрасти, как си?
– Кажи ми ти как си, държат ли се добре с теб тук?
– Да, всъщност. Нали ти казах, аз съм нещо като ВИП гост – засмях се.
– Оправяш ли се?
– Всичко е наред. Ти какво правиш?
– От работа – вкъщи.
– Мача? Победихме ли?
– 2 на 1, естествено.

Личеше му, че е притеснен или изнервен, или и двете. Предполагам не е лесно да видиш приятелката си на такова място дори и със статут на гост. За другите хора си беше плашещо, не беше „център за отдих“, беше си лудница. А реално лудницата беше долу в града. Тук беше спокойно, даже вчера играхме белот със старите комарджии. Разказваха ми и за войната…Нищо, че единият се имаше за Наполеон.
Влязох в бунгалото и седнах на леглото, предполагам всеки момент щеше да дойде и моя гост. Не чаках дълго до почукването.

– Добър ден, аз съм доктор Иван Павлов, радвам се, че най-накрая се срещаме – каза и се усмихна.
– Здравейте, аз също.
– Вие госпожице сте причина за една от най-големите дискусии из кабинетите.
– Радвам се. Хората имат нужда от нещо различно, за да осмислят живота си.
– Едни ви диагностицират с депресия, а други … Не бива да ви казвам такива неща.
– Аз не съм депресирана, господин Павлов.
– Доктор Павлов.
– За мен сте просто господин Павлов, аз нямам нужда от доктор – засмях се.
– Звучите много сигурна.
– Имах много време да помисля тук. Моето име не може да се свързва с депресия, може би само с малко лудост.
– Каква точно лудост?
– От онази лудост, господин Павлов, която понякога ви издига над облаците, а друг път ви хвърля в най-дълбоката земна яма. Лудостта на човек, който търси смисъла във всяко нещо, което му се случва и когато не го намира се натъжава.
– Интересно…
– Не това е интересното, интересното е как лудият се справя с тези ситуации. Човешка привичка е да се откаже да търси и да започне на ново нещо друго, а тяхното ново никога не е наистина ново. Разбирате ли, на ново може да започнеш само ако се преродиш. Без спомени, без нищо. Тези, които заклеймявате с думата луди, не започват на ново. Не се и опитват да изиграят тази роля. Упоритостта им граничи с безразсъдство, но красотата идва след време, когато намерят онова, което търсят.
– А те какво търсят?
– Щяхте да знаете, ако бяхте луд.

Господин Павлов се засмя искрено, прозрял шегата ми. За хора без чувство за хумор, наистина изглеждах луда, но той ме разбираше, само че се преструваше. Виждах го в очите му.

– Да поговорим за страховете ви. Те са един от факторите човек да не се чувства добре, вие чувствате ли се добре?
– “Добре” с времето се превърна в многозначна дума. Не я харесвам. Знаете ли какво казах на доктор Станева, за което тя ми препоръча това място? Толкова я уплаших, че искаше час по скоро да дойда тук. Разказах й именно за страховете си и тя бе първата, изрекла думата лудост по мой адрес. Казах й, че ме плаши времето, годините, животът. Плаши ме идеята за този кръговрат, от който не можеш да избягаш. Раждане, училище, университет, нископлатена работа, семейство, деца, внуци, смърт. Формулата на живота у нас, а аз като същинско лудо момиче искам да я променя. Битовизмът ме плаши, рутината ме побърква, наложените модели и стандарти за качеството на живота ме отвращават. След време няма да съм отново на осемнадесет, няма да мога да си пусна 2Pac и с една песен да се мотивирам за целите си. Хорската установена и смазана машина, наречена предопределеност на живота, ще смаже и мен някой ден. Това не са суицидни мисли, господен Павлов. Напротив. Именно защото ми се живее се страхувам от това. Някой ден живота ми може да се превърне в същия като на съседа от горния етаж. Събуждам се, отивам на работа, прибирам се, карам се със съпруга си, лягам да спя. И отново. Ужасно се плаша, че някой ден ще съм толкова въвлечена в тази центрофугираща система, че ще забравя за думата вдъхновение и ще съм неспособна да почувствам удовлетвореност. И моята лудост се изразява в това, докторе, готова съм да търся, да се губя и да се намирам, да пътувам далеч физически и духовно, да задавам въпроси и да откривам отговори, за да изживея живота си вдъхновена, за да не бъда просто копие на копие.

Господин Павлов взе тефтера си и написа нещо, сетне стана и отвори широко вратата, безгласно изразяващ своето сбогом. Направи ми път да изляза и тихо, но твърдо каза:

– Дай боже на всички лудост като твоята, момиче…

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *