Момичето и Душата (приказка)

20-07-2016

Какво ти се прави?

Нищо, отново нищо. – отвърнах безизразно

Тъжна ли си? – попита отново

Не знам. -въздъхнах

Тогава? Говори, знаеш, че само на мен можеш да се довериш.

Сиво ми е. – отвърнах просто

А, сивотата, ясно.

Какво е ясното? Нищо не разбирам, как може човек да живее толкова празен?

Не може да е толкова зле.

Нима? Седя и с часове гледам в една точка, без желание да помръдна. От лекарства ли имам нужда?

Може би от малко разбиране.

Кой би могъл?

Никой друг освен ти.

Какво трябва да разбера?

Защо Бог ти е дал здрави очи, а ти виждаш само в сиво.

Няма Бог.

Бог си ти. Сама на себе си. Заедно с красива енергия, известна още като съдба или карма или още както пожелаеш го наричай. Ти си в центъра на твоята малка вселена и ще имаш всичко, което искаш, стига да се научиш как да си го взимаш.

Глупости.

Идеята, че няма какво да направиш, за да оправиш нещата е глупост.

Има неща, които не можеш да поправиш. Хора, които не можеш да възкресиш. Чувства, които не можеш насила да навреш у някого, просто защото така ти се иска. Не всичко е така гъвкаво и променливо. Най-истинските неща са перманентни и от тях боли.

Ала беше ли щастлива преди да заболи?

Навярно.

Ето, виждаш ли? Това поиска и ти бе дадено. Проблема, миличка, е там, че вие хората се борите за нещо и когато го получите преставате да си мърдате пръста за него. И после го губите. И след това питате – защо. И не разбирате.

11-09-2017

Ако поискам пак да бъда щастлива, какво? Тези всичките хора, които нараних и онези, които нараниха мен… Ще намеря ли някакво спокойствие?

Спокойствие не се намира, то се създава. Не помниш ли когато беше в теб?

Липсва ми.

Кое?

Светът, в който живеех преди. Онзи, чиито основи сама създадох и издигнах от нищото. Живеех в света на книгите си, чувствах по-близо до себе си персонажите от тях, отколкото хората около мен. Само си представях описаните трагедии, наслаждавах се на саможертвата на героите, интересно ми беше как от пепелта отново събират обгорената си същност и душите им пламват отново, готови да горят този път завинаги.  Разчувствах се единствено от тъжните песни, защото бяха красиви. Не ме интересуваше какво се случва навън, защото мислите в ума ми бяха далеч. Отвъд дома, града, държавата, света и вселената…

Това са илюзии. Какво и е на реалността?

Реалността не струва. Не е като при книгите. Не можеш сърдито да захвърлиш живота си настрани и да започнеш друг. Длъжен си да разгръщаш страница след страница, без значение колко усилия ти коства.
Трагедиите са факт и щастливия им завършек често е мит. Саможертвата боли. Пепелта от сърцата на хората бива разпиляна от вятъра и искат или не, никога няма се събере отново. Тук завинаги не съществува. Помисли си, твоето аз преди 5 години покрива ли това, което си сега? Тъжните песни са тъжни, защото привличат спомени и желания. Мислите ти трябва да са фокусирани върху това как да оцеляваш. Тук ако не се чувстваш наред, ти е все едно за дома, града, държавата, света и вселената.

Твоето аз преди 5 години, искаш ли да бъде твоето бъдеще?

…Не.

Значи всяка болка, трудност, всяко изпитание е имало смисъл. Всеки един момент на щастие, преобърнал се в сълзи е бил урок, който боли сега, защото си била различен човек вчера. Какво ако обърнеш реда да мислите си и се загрижиш първо за вселената, света, държавата, града и оцениш дома като привилегия, която не всеки има. Все още ли ще става въпрос само за оцеляване?

Разбира се, че не. 

Борят се за оцеляване войниците в чужди територии. Ти се бориш за вдъхновение, което ти бяга така умело и знаеш ли защо, защото вътре в теб нещо го потиска. В сърцето ти има мрак и наивно чакаш някой да го пропъди вместо теб. Ала нещата не се получават така. Отвори клетката, в която отглеждаш мъката си и я остави да си замине. Тогава и само тогава, ще отвориш очите си за друг цвят освен сивото.

1 thought on “Момичето и Душата (приказка)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *