„15:39“ (къс разказ)

Кои са най-подходящите думи, за да кажеш, че не усещаш, че не принадлежиш на дадено място? Директно или с метафори? Гневно или със смирение?
Защо никой не говори за празнотата, която усещаш, бъдейки на грешното място в грешното време? Когато битието те е превърнало в роб, но душата ти все още носи спомен за най-съкровените ти мечти.

15:34

Таванът започва да се свлича надолу. Стените сякаш оживяват и тръгват към мен. Тази прегръдка ли чаках толкова време?
Не. Затворих очи и си поех дълбоко въздух. Това е просто спирка – казах си. Пътят ми не свършва тук. Ако съдбата не ти подскаже накъде да тръгнеш, то значи още не си готов да потеглиш.

15:35

Отворих очи и стените се бяха кротнали, таванът също. Кой да им каже на милите, че далеч на съм толкова лесна за смачкване.
Всичко изглеждаше по старо му.
Само аз бях малко по-скъсана, но какво от това? И преди животът ме е поставял в ситуации, в които съм била на косъм да изгубя разсъдък.

Раз-съ-дък

Обръщайки се назад в спомените си, мога да заключа, че думата е неуместна. Но пък кой помъдрява без да си счупи главата…Няколко пъти.

15:37

Счупената ми свобода (глава) реве безпомощно и крещи (наум), че е затворник на битие, зазидано в комунални услуги за плащане, текущи разходи и непланирани пари за даване някому, защото какво по-скъпо от живота?!

Какво по-скъпо от живота?

Звучи поетично, освен ако не си раздразнен циник и ти се повръща от всичко. От рекламата за свенски врат без кост на промоция, до черния петък с минус 2% намаление на айфони. Всичко е една и съща помия, само че аз съм тази, която накрая се чувства сдъвкана и изплюта.

Би трябвало да сме създадени за нещо повече.

15:39

Проклетият таван се срути над главата ми.