“Болки” (къс разказ)

Ана седна на стария дървен стол и запипа нервно отрупаното си бюро. Пречкаха ѝ се книгите, които чакаха да бъдат прочетени, купища хвърчащи бележки и няколко празни тефтера. Усети леко докосване по ръката си – връвта на нощната лампа нежно напомни за себе си. Ана я дръпна и светлината направи търсенето значително по-лесно. Минута по късно го намери – старият дневник, за който се сещаше от дъжд на вятър, или по-точно в дни на гръмотевични бури. Най-често душевни. Грабна първия химикал, който видя и отвори на произволна празна страница.

Сякаш мозъкът ми не може да понесе щастие. В един момент ще се пръсна от еуфория, а в следващия предвкусвам наближаващата горчивина. Знам, че е въпрос на време и някак съвсем естествено я търся – горчивината, символ на всичко познато през цялото ми досегашно съществуване.

“Страхът ми, колебанията ми и моята немощ.”

За колко силен човек се имам, а така да ме е страх понякога. И как треперя неудържимо, и как мога да се закълна, че душата има плът и моята е напът да се разкъса на парчета.

“И всички тия гласове, всички тия болки в мене. ”

Как ги насъбрах болежка след болежка, кога се струпаха така? Уж съм млада, а тежи всичко така, сякаш с векове събирано на моите плещи. А тези гласове, ах тези гласове. Ако има дявол той не е един, а по един във всеки от нас. Когато се чувстваш най-несигурен, той шепти с различни гласове, шепти онова, което всичко би дал никога да не чуеш. Понякога е с твоя глас, а друг път с чужд, но винаги идва със слова, раздиращи сърцето.

“Страхът ме кара да върша това, което не искам да върша, което не би требвало да върша.”

Наранявам себе си, изтезавайки се от съмнения. Вярата ми в мене става крехка като лист. Не се чувствам вече смел човек. Капка смелост няма, ни човек.
Наранявам и други, обичани от мен. Все ровя за причина да съм изоставен и сам да си повярвам, че е така.

“Искам да бъда свободен човек.”

Искам да не ме е страх, искам да съм тук и сега. Не искам вече умът ми да влиза в мрачни замъци и да строи зидове от тъмни, тъмни мисли. Те ме задушават, стискат ме, дърпат ме неизбежно към бездна, от която вляза ли, няма да изляза.

С ръка свита в юмрук, Ана дръпна рязко връвта на лампата. Беше се смрачило навън, но истинската тъмнина настана вътре.

“А откъде идват всички тия гласове и болки в мене?” – прошепна Ана, загледана в нищото, отпусната на стария дървен стол.

Цитати: “Гласовете ви чувам”, Димитър Талев